Мариза, доколко се чувстваш свързана с Африка, доколко – с Португалия?

50:50. Все още ходя в Мозамбик по време на ваканциите, около Коледа и Нова година да виждам семейството ми. Там имам баба, братовчеди, лели, чичовци. Нещо като да имаш два дома. Родена съм в Африка, но всичките ми спомени са от Португалия, защото съм била само три, когато сме се преместили в старинния квартал Мурариа с тесните улички, малки къщи и бедни хора. Семейството ми реши да наеме малка таверна и ни се е случило това, което обикновено се случва, когато се нанесеш в такъв квартал. Все едно ставаш част от голямо семейство. Първо те изучават, след това те приемат и те прегръщат. Така поне твърди мама, аз не си го спомням много добре – била съм малка.

Родителите ти имат ли още ресторант в Лисабон?

Не, вече не. Но таверната ни беше в центъра на квартала в тясна уличка до замъка. По онова време смесените бракове не бяха особено приети и за да ни социализира по-добре, да си помогне съседите да ни приемат, баща ми реши да прави фадо-вечери през уикенда. Ресторантът ни беше малък, традиционен с много приятна атмосфера. През 80-те се събираха хора от театъра, културата, журналисти, певци на фадо. Като дете се качвах на върха на стълбите и слушах как се пее. Не исках да си лягам. Фадото е музика, която те сграбчва за гърлото и ти действа на емоциите. Аз пропях вкъщи – за семейството ми, после – за приятели или рядко по клубове – така за купона.

Какво най-много ти харесва в това да пееш фадо?

Първата си кукла не помня, но първото фадо – да. Никога не съм имала учител, защото няма училища по фадо. Фадото е орална традиция. Учиш го на улицата, в таверните и фадо-къщите и в него можеш да пееш както за радост, за любов, ревност, щастие, тъга, така и за ядене. Просто трябва да чувстваш това, за което пееш. За мен фадото е нещо естествено, като дишането. Не съм го и избирала. То ме избра. Изразява това, което съм, мислите ми, чувствата ми. Да пея фадо за мен е нещо напълно нормално и естествено. Като втора кожа. Никога не съм взимала уроци, нито съм имала учител. Просто се качвам на сцената, затварям очи, отварям сърцето си и пея. Не се притеснявам как звучи. Искам да докосна дълбочината на хората.

Имало ли е моменти, в които си прекъсвала да го правиш?

За кратко, когато бях на 15-16 години. Всъщност по-скоро обогатих знанията си за музика. До този момент моят свят беше фадо, защото това се слушаше вкъщи. Е, добре де, и Елвис, Мириам Макеба и Нина Симон. Но все пак аз пеех фадо по клубове в квартала. Не съм знаела имената на известни рок банди например. Съучениците ми започнаха да ми се присмиват. Казваха, че фадото е много старомодно и е отживелица, че не е готино. Показаха ми друга музика. Започнах да се интересувам от блус, джаз, госпъл. Чух за Франк Синатра и Барбара Стрейзанд. Имах група, пеех по казина и клубове. И все пак една вечер един човек ме чу. Той имаше фадо къща в Лисабон. Хареса как пея и ме покани да работя за него веднъж седмично. Започнах и разбрах, че не ми се пее вече блус, джаз или соул. И продължих само на фадо. Така ме откри Хорхе Фернандо, продуцентът на първия ми албум.

Какво си спомняш от България?

Не мога да разкажа много, защото моят живот минава до голяма степен в пътуване. Ние буквално непрекъснато тичаме от едно място към друго, репетираме, изнасяме концерт, спим и си заминаваме. Жалко е, че не можем да отделим време и да попътуваме малко. Едно от нещата, които се старая да правя преди всеки концерт, е да се разходя из града, в който се намираме, защото това ми помага за концерта, който ми предстои вечерта. Така все пак научавам по малко за мястото.

Намерила ли си своя начин да си почиваш след концерт?

Да. Това е нещо, което не всеки може да разбере, но след два часа и половина-три на сцена, на края на концерта съм толкова уморена, че обикновено нямам сили да се срещна с хора, които ме харесват от публиката или да давам автографи. За мен е много изморително и наистина съм уморена в края на концерта. И за да си почина, първо, имам нужда от няколко минути насаме, за мен самата, просто на тишина. Ние винаги имаме вечеря след концерта. Хапваме нещо заедно с музикантите, смеем се, пием по чаша вино. И това е моят начин да си почина. Понякога даже само душ и чаша вода ми помагат да сваля адреналина, да успокоя емоциите си и да се успокоя. Сядаме с моята банда. Това ми е нужно и ми е приятно да се съберем.

Харесва ли ти да живееш на колела?

О, в началото много ми харесваше. Сега вече е животът, който съм избрала да живея и за мен е нещо нормално. Не изпадам в мрачни мисли – ох, пак има да обикаляме. Имам нужда да го правя, но е и много хубаво, когато съм си вкъщи със семейството ми, с близките ми, с детето ми. И двете ми са необходими.

Синът ти пее ли?

За момента опитва.

Кой е твоят стилист за сцена?

Аз. Знам какво харесвам и какво не харесвам. Знам какво ще ми е удобно и какво ще стои красиво, знам материите, с които се чувствам комфортно. Имам нужда да се чувствам комфортно, когато съм на сцена. В същото време обичам модата, обичам да комбинирам дрехи. Но за голямото турне, защото ние все още пътуваме с албума ми Mundo, избрах да нося червено.  Така ме очаквайте в червено. Не знам защо.

Значи си в червено настроение?

Значи съм с червена рокля. Боядисах косата си руса на шега. Появих се с нея по телевизията и започнаха да я асоциират с мен. Случвало ми се е по улиците в Португалия да ме спират възрастни хора и да казват: „Гласът ти ми харесва, но косата…“ Тогава ги питам: „А като затворите очи музиката харесва ли ви?“ Казват: „Много.“ Тогава, казвам, затворете очи, защото на мен ми харесва да съм с такава коса.

Имаш ли любими дизанери?

О, много са. В Португалия например са Шон Боло,… Аз знам какво харесвам. Не е важно да е дизайнерска дреха, по-важно е да изразява това, което чувствам и харесвам, да се съчетава хармонично с моята индивидуалност.

Предполагам, че трябва да е нежно и женствено?

Ами, когато избирам да сложа рокля, това е рокля, за която имам усещането, че ще пасне на моя концерт и ще се чувствам красива с нея и удобно и ще ми е спокойно за моята музика, за моя имидж, за всичко.

Имаш интересни дуети със Стинг и Лени Кравиц. Какво си спомняш за работата си с тях?

С Лени? Лени беше много емоционална изненада за мен, защото се оказа много мил човек. Помня, когато пяхме заедно. Бях се завърнала от едно много голямо мое турне в САЩ. Бях толкова много уморена. Бях летяла от Ел Ей. И той толкова ме подкрепи. Каза ми: „Не се притеснявай! Всичко ще бъде много просто. Аз ще ти помагам и ще те подкрепям на сцената.“ Много мил.

А Стинг?

О, Стинг. Аз го обичам. Той ме покани да пееем заедно, което за мен беше голяма изненада.

Спортуваш ли?

Не.

Пазиш ли диета?

Не.

Спортуваш на сцената?

Хахаха, да.

Обичаш ли да ходиш на концерти на други изпълнители?

Да, много. …

Какво друго те интересува освен музиката?

Имам дете на 5 години. И когато имам време, когато ми остава време, се старая да бъда с него и да му давам възможно най-много внимание. Защото иначе непрекъснато пътувам. Опитвам се да го разбирам, да му обяснявам, че въпреки че мама не е винаги наоколо, когато сме заедно, сме заедно 100 %. Правим много неща. Не бих казала, че излизам много. Гледам например филми вкъщи. Нямам време за кино.

Заглавието на албума ти е Mundo. Има ли място на света, където би искала да отидеш?

Навсякъде съм била, навсякъде съм пяла – в Хавай, Китай, Корея… Мозамбик – пяла съм и на родната си земя.

Има ли нещо, което да ти липсва в живота ти?

Не, аз съм щастлив човек.