Снимахме в студиото в Ню Йорк. И наоколо се шляеха бездомни котки. Франсис, който знаеше, че Брандо е много добър в импровизациите, пусна една котка в студиото и тя точно за снимката скочи в скута на Брандо. Идеята беше да видим какво ще направи той с нея. И Брандо я погали. Тази снимка не е реален кадър от филма. Тя беше различен поглед, сниман в различно време, но се превърна в символ на „Кръстника“.

С какво ви изненада Пачино? Имате ли история с него?

Помня, че бяхме в Сицилия и трябваше да го снимам за рекламата на „Кръстникт 3“ в една голяма къща. Бях избрал да го снимам в един голям хол, който гледаше към вътрешна градина. Определихме деня и когато отидох, такъв късмет – светлината беше приказна! Водех асистент със себе си, отидохме сутринта. Смятахме да използваме естествена светлина. Освен нея имахме още една бленда, която щеше „да светне“ лицето на Ал Пачино. И започнахме да го чакаме, той снимаше в съседство – в библиотеката. Чакахме, чакахме… Обядвахме… Продължихме да чакаме… Когато се появи, следобедът преваляше. Беше 5 часа. Външната светлина си заминаваше. Така че трябваше да действам с експозиция от 4 секунди, което е доста дълго. Ал седна на стола и в момента, в който натиснах копчето, скочи и си смени позата. Той има много енергия и се движи много бързо. Трябваше да му обясня, че снимката изисква повече време и че трябва да седи на стола, в контражур. Той се концентрира и се получи много добра снимка. Тя е в рекламата на „Кръстникът 3“. Нарекох я „Пачино в стаята на Слънцето“. След това беше много вълнуващо да снимам Брандо и Пачино в градината, когато героят на Брандо вече е стар човек, опитващ се да каже на сина си какво да прави.

Дали Робърт де Ниро е лесен за снимане? Изглежда доста дистанциран.

Когато включат камерата, Де Ниро играе с лекота, но иначе е стеснителен. Той е по-интровертен. Толкова усилия полага за подготовката си за всяка роля. Преди филма „Шофьор на такси“ кара такси в продължение на един месец по улиците на Ню Йорк и после все едно персонажът му се вселил в него. И в същото време, а когато снимаш Де Ниро и той трябва да покаже себе си, като че ли не е сигурен как трябва да изглежда и коя роля точно да покаже. Докато го снимат, седи притеснен, с леко глупава усмивка. Но това е нещо характерно за актьорите. Тях ги учат как да влизат в роля и да бъдат някой друг. Когато искаш да ги снимаш такива, каквито са, са объркани как да изглеждат и кои са всъщност. Друг е въпросът и че снимките на “Шофьор на такси“ бяха основно през нощта, беше много горещо. Имаше много напрежение.

Подготвяте ли се, преди да снимате известна личност?

Зависи от човека. Много често – да. Понякога обаче, когато знам много за човека, когото ще снимам, съм нервен. Често даже съм по-нервен от този, когото трябва да снимам. Предпочитам да не си говорим. И още се опитвам да бъда като муха на стената, което означава просто да присъствам колкото се може по-безмълвен.  Най-много съм снимал за сп. „Лайф“ и обикновено ходех с репортер. Обикновено той поддържаше разговора и аз просто можех да наблюдавам отстрани и да търся моментите, които смятам, че описват човека.

Каква е тайната на добрия портрет според вас?

Хубаво е да си на една вълна с човека, когото снимаш. Да си спокоен и мисълта ти да не е ангажирана с техниката. Според мен най-важното за добрата снимка е дизайнът на емоциите, тяхното изобразяване. Търся есенцията на човека в израза на лицето му. Търся емоцията, в който той е себе си, с която може да ни съобщи нещо за себе си. Нещо интересно за нас. Обръщам внимание на очите. Те са много важни. И още, всеки от нас е уникален и гледната точка на всеки от нас е неповторима. Мислим си, че виждаме едно и също, но не е така. Колкото повече влагаш индивидуалната ти гледна точка в това, което правиш, толкова си по-добър. Твоето откритие за този момент може да бъде различно от откритието на някой друг. В това е смисълът.

Поддържате ли връзка с някои от хората, които сте снимал?

Не. Често, докато снимаш, присъстваш мълчаливо. А после може никога да не ги срещнеш в живота си. Понякога може и да ги срещнеш, но по-често ги усещаш много близки, докато ги снимаш и след това всичко приключва.

Влюбвал ли сте се в някого, когото сте снимали?

Повтори!

(Повтарям).

Хахаха. Изключвам всяка мисъл и възможност за романтика или любовна връзка с хората, които снимам, за да мога наистина да ги харесвам и свободно да се доближа до тях, за да разбера кои са. И ми се е случвало да успея, но не съм имал никакви филмови романси или влюбвания, докато работя.

Снимал сте толкова много интересни известни талантливи хора. Кой от тях беше най-интересен за вас?

Сред най-интересните бяха Мохамед Али, Робърт Кенеди, Боби (Барбара) Стрейзанд, разбира се, Пачино. Мохамед Али например го снимах през 1963 г. в дома на родителите му в Кентъки, малко след като получи титлата “Златните ръкавици” след 15 нокаута. Всички деца от квартала го обичаха и той караше колело с тях, играеше. Обичаше да играе на „Монопол“.

Какво може да ви вдъхнови сега?

В момента правя книга за Mercy Codia – едно място, построено в средата на Чикаго от една монахиня. 500 души живеят там, хора с ментални проблеми. И от рано сутрин започват да работят по всякакви проекти. Имат пекарна, изработват ръчно различни предмети, забавляват се. Даден им е шанс за живот. И всеки път, когато с жена ми отидем, сме много радостни. Заедно с това приключих книгата Bliss, посветена на това, което се случва с хипи-поколението, децата на 60-те години днес, които направиха революция, за начина, по който са се променили. Днес духът в Хейт Ашбъри, който беше център на хипи-движението през 60-те, е различен. А през април 2016 г. ще издам фотоалбум за Дейвид Боуи. Работих с него през 1974 и 1975 г. Направих обложката за албума му Low и фотосесията за албума му Then and Now, която започна в 4 ч. сутринта и завърши в 4 ч. през нощта. Боуи смени различни костюми, показа се по най-различни начини. И последната снимка, която направихме, в 4 ч. на фона на светлините на неговата кола, стана много известна.

Какво мислите за селфи-манията?

Когато се жених през 70-те, на сватбата ми дойде актьорът Чеви Чейс. Беше си купил полароид и си направи селфита с всички присъстващи. И не беше единственият по онова време. Искам да кажа, че не е нещо особено ново. Но е забавно. Прави хората близки. Това е възможност да се снимат с приятели или с известни хора, които се съгласят.

Какво ви липсва от фотографията такава, каквато беше, когато сте започнал?

Всичко. Първо, уважението към фотоапаратите. Те станаха отживелица, защото всички имат смартфони. Второ, уважението към снимките. Те вече се появяват и отминават много бързо. Моите снимки станаха известни, защото имаше възможност да се показват отново и отново. Преди 2-3 месеца видях една снимка на Обама. Беше фантастична. И веднага изчезна. Вечер има толкова много снимки на Обама, че никой не й обърна внимание. Целият смисъл на общуването се променя непрекъснато. Минахме от обикновени фотоапарати към дигитални. Цветните снимки смениха черно-белите. А черно-белите изразяваха емоциите по много силен начин. Днес малко се работи в черно и бяло. Ако снимаш емоционална ситуация между двама души, и изведнъж някой в жълт шлифер мине между тях, вниманието на гледащия ще се прикове директно в минаващия. И целият емоционален сблъсък между двамата на снимката ще се загуби тотално. Дигиталната фотография е разглезващо цветна. Повечето хора дори не знаят как да направят черно-бяла снимка от цветна. От друга страна, сега се работи много по-бързо и по-евтино. Избягваш проявяването на филмите. Но всичко се променя и човек трябва да следи промените.